Стилът на Камелия Кучер е магия. Всяка нейна дума резонира в сърцето ми. Потъвам в историите й, готова да се изгубя напълно, да се превърна в нейна героиня – специална, обичана, но винаги обречена. Обречена на превратностите на живота. Романите на Кучер ми напомнят тези на Орхан Памук. И го казвам, осъзнавайки цялата отговорност на това твърдение. Истории за тежестта на живота, от която понякога ни спасява любовта. Поне за миг. Но дори тя не може да ни избави от съдбата ни. От самите нас.

В „Сън“ авторката ни пренася в Лисабон там, „където се долавя шепотът на къщите и вълните на океана, историите на три семейства се преплитат на фона на диктатурата на Салазар, Революцията на карамфилите и фадото, чрез което говорят изтерзаните души“.
Историята започва с огромна загуба – майката на Жоао, Алешандре и Илва почива и никой не може да запълни пустотата след нея. Тя е била силата, която е крепяла семейството. След нея всеки трябва да намери своя сила, за да слепи разбитото си сърце и да продължи напред. Всеки оцелява, но на каква цена.

„Не я забравям, никога не бих могъл. Но избледнява. Избледнява нейната одухотвореност. Одухотвореността на спомена за нея. Превръща се в нещо неживо, в миг от снимка, в някой друг поглед, усмивка, дума или докосване. Като сцени от филм, който си гледал твърде отдавна.“

Алешандре е наследил музикалния талант на майка си, но дали това може да бъде неговото вдъхновение за живот? Илва е дъщерята и подсъзнателно ще се опита да заеме мястото на майка си, но това винаги е опасно начинание. А Жоао ще търси спасение в любовта. Но любовта носи колкото спасение, толкова и обричане на още повече нещастие.

Гордостта и непреклонността на баща им, който не приема помощ от никого, който не иска съвети и не е готов да живее без любимата си, се оказват огромни изпитания и за тримата. Особено за Жоао, който ще трябва да се бори не само с липсата на майка си, но най-вече с присъствието на баща си.

Години по-късно вече като зрял мъж Жоао ще се върне назад, за да се опита да се помири със спечеленото и с изгубеното, да приеме изборите на другите. Но призраците от миналото се оказват живи. Може ли човек да се бори срещу любовта? Срещу идеализираната любов? Срещу ефимерната любов? Срещу неизживяната любов?

„Човекът не знае нищо за любовта. Съществуваме от стотици хиляди години: милиарди влюбвания, разбити сърца, неосъществени трепети, неизживяни съдби. А все още не знаем нищичко за любовта. Защо?“

Но „Сън“ не е роман само за любовта, а е роман за живота, за превратностите, за болките, за загубите, но и за спечеленото в най-тежките моменти, за обратната страна на монетата. Защото всичко в живота има две страни – мрак и светлина, обич и омраза, болка и радост. И те винаги неизменно вървят заедно. Дори и на пръв поглед да не го виждаме ясно. Всяка любов носи риска от безметежна болка; всеки успех – възможността за огромен провал; всеки нов живот – обричането на смърт.

Това, което най-много ме поразява в „Сън“, както и в предишните романи на Камелия Кучер, е мъдростта. Толкова много натрупан опит, толкова много преживени емоции, толкова намерен смисъл. Сякаш Кучер събира душата на няколко поколения, съхранява родовата памет и натрупва цялата тъга на света.

„Младостта е порив да докажеш обратното на всичко. Младостта е порив да докажеш на света, че не е такъв, какъвто е. Без мъдрост, която да я насочва, младостта е похабена сила.“

В романите й обаче освен героите своята важна роля имат и книгите, музиката, картините, уличките, сградите, къщите, градът. Сякаш всеки детайл е изпипан до съвършенство и има своето решаващо място в пъзела на цялата история. На моменти читателят сякаш губи голямата картина, но тя неизменно се подрежда малко по малко, изречение след изречение, глава след глава. И всеки ред е ценен. Романите на Камелия Кучер си заслужава да бъдат четени бавно, да бъдат премисляни, да бъдат преживявани.

„Истинският живот е там, където всичко е такова, каквото е и не можеш нищо да променяш. Не можеш да направиш ремонт на сърцето си например, да пребоядисаш стените му и да промениш подредбата, не можеш да каниш гости и да изпращаш онези, чиято компания не ти харесва. Затова трябва винаги да държиш заключено, трябва да се заключиш с ключалка, за която няма ключ. Само че тогава и ти няма да можеш да влизаш вътре, няма да можеш да го отключваш, когато ти се прииска. Но в истинския живот всичко е такова, каквото е и не можеш нищо да променяш, не можеш да направиш ремонт на сърцето си например.“

Запиши се за нашия нюзлетър и ще получаваш първа специални предложения и полезна информация, които няма да видиш във Фейсбук или магазина. Въведи имейла си и получи код за подарък със следващата си поръчка: