„Аз съм обикновен човек, който се озова на необикновено пътешествие“, пише Мишел Обама в автобиографията си „Моята история“. Някой може и да си помисли, че това е тенденциозно изказване, но всяка случка в тази книга, всяка мисъл, всяко събитие показват, че авторката всъщност се стреми именно към това да ни се покаже в най-искрения си и обикновен вид. Защото това не е помпозен манифест, а написани от сърце думи, които са сякаш споделени с близък. Великолепно е създадено усещането, че читателят не е някакъв далечен наблюдател или избирател, а е приятел на пишещата.

Възхитителни са искреността и самоиронията на Мишел Обама. Това са качества, които изключително много ценя във всеки един човек, но са още по-изненадващи, проявени от личност с такова положение. Във всяка една дума си личи уверената жена – не напомпана с фалшиво самочувствие, а тази, която е приела себе си и се обича, каквато е – с предимствата и недостатъците.

Великолепно е, че разкрива много лични факти, чисто женски истории и се осмелява да коментира дори гафовете си – как докосва кралица Елизабет по рамото – както и най-крайните слухове за себе си – как интернет тролове я набеждават за „мъж“.

Автобиографията е ценна, защото Мишел Обама ни разкрива не просто какво е да си първа дама, не всичките си постижения, дори не политическите интриги, а най-вече истинския живот на една жена, която се опитва да работи упорито, да подкрепя мъжа си и да бъде добра майка. Колкото и тя да е далечна и с необикновена съдба, всъщност жените откриват себе си в нейната история.

„Ние всички бяхме твърде свикнали да се жертваме в името на децата си, на съпрузите си и на работата си. През годините на опити да намеря баланс в живота си бях разбрала, че няма нищо нередно в това от време на време да обръщаме приоритетите си и за малко да се грижим само за себе си.“

Останах възхитена именно от искреността на авторката. Обама разказва колко колеблив е пътят на брака, колко трудно е да дадеш свобода на децата си и как животът в Белия дом я е вдъхновявал, но и понякога я е отвращавал. Смях се как когато трябвало да обучава някакъв нов стажант в адвокатската кантора, се ядосала, защото закъснял още за първия ден. И се чудела на странното му име – Барак, а когато видяла снимката му в документите, ѝ се сторил с „леко смотаняшки вид“.

Освен това се опитала да го уреди на среща със своя позната, защото го възприемала само като приятел. А по-късно на първата им среща двамата избягали от представление на „Клетниците“. Развеселиха ме и типично женските ѝ коментари как Барак никога не сгъвал дрехите си и само разпилявал чорапите си из къщата. Или как ѝ угаждал да гледа с нея поредния епизод на „Сексът и градът“, ако тя гледа с него „Семейство Сопрано“. Но освен за забавните моменти, Мишел говори и за тежките – за проблемите в брака и нуждата да посещават семеен консултант. Не се колебае да разкрие дори факти, които мнозина не споделят даже с приятелките си – за трудностите да зачене, за спонтанните аборти, за усещането за безсилие, което те обзема, когато не успяваш да станеш майка.

С типичната си искреност, тя не се страхува да говори за расизма. За пречките, омразата и пренебрежението, с които се е сблъсквала. И подчертава, че ѝ се е налагало да работи не два пъти, а десет пъти повече от други, за да бъде забелязана и оценена.

„Откакто неохотно навлязох в обществения живот, бях превъзнасяна като най-влиятелната жена в света и охулвана като „ядосана чернокожа жена“. Искаше ми се да попитам своите врагове коя част от тази фраза има най-голямо значение за тях – “ядосана”, „чернокожа“ или „жена“.“

Не крие и колко тежък е животът на показ. Как всяко нейно действие се гледа под лупа, как се критикува всеки жест и всяка дума. Това, което я обижда, е, че хората често обръщат внимание с какво е облечена и как е комбинирала цветовете, вместо факта, че е говорила за борбата на жените за равни права или за необходимостта да се подкрепят съпругите и децата на загиналите военни.

И колкото и невероятни възможности да ѝ е предложил животът, Мишел разкрива, че това, което ѝ е липсвало в Белия дом, са били съвсем обикновени ежедневни действия. Например, за да излезе да пие чай на терасата си като милиони жени по света, е трябвало да предупреди Сикрет Сървис, за да отцепят цяла улица, гледаща към балкона и да разчистят тълпите от туристи. Затова тя почти винаги е предпочитала да не нарушава деня на тези хора и да не пие чай на терасата. Възхитих се и на смелостта ѝ да говори открито против сегашния президент Доналд Тръмп. Как без да ѝ мигне окото го нарича „насилник“ и категорично заявява, че „никога няма да му прости“ за наслагването на омраза в обществото.

„Исках да призова към запазване на достойнството – към идеята, че като нация можем да съхраним това, което е поддържало семейството ми в продължение на поколения. Достойнството. Това беше избор, невинаги лесен, но хората, които уважавах най-много в живота, го правеха постоянно, отново и отново всеки ден. С Барак имахме девиз, от който се опитвахме да се ръководим в живота: „Когато те падат ниско, ние се целим високо.“

Разбира се, това неизменно е книга за амбицията и вярата в себе си. Малкото момиче от чикагското гето, което стига неизмеримо далеч. И въпреки че много злословници казват, че „ракетата носител“ за Мишел е Барак и че тя е щяла да бъде никоя без него, истината е, че „ракетата носител“ за Мишел е образованието, упоритостта и вярата в себе си. Още от съвсем малка тя е изключително отдадена на уроците и педантична за задълженията си. И това неизменно дава резултати. Не крие колко благодарна е за възможностите, които родителите ѝ са дали и неслучайно една от основните кампании, за които работи като първа дама е именно равен достъп до образование.

„Баща ми Фрейзър ме научи да се трудя здраво, да се смея често и да държа на думата си. Майка ми Мериан ми показа как да мисля самостоятелно и да използвам гласа си. Заедно, в нашия тесен апартамент в Чикаго, те ми помогнаха да разбера стойността на нашата история, на моята история, на историята на нашата родина. Дори когато не е красива и идеална.”

Възхищавам се на тази жена, която отказва да е просто бижу до съпруга си и да парадира само с красиви тоалети и фалшиви усмивки. Напротив – тя жертва кариерата си на адвокат, за да подкрепи Барак, но използва титлата „първа дама“ много разумно и съвестно. В книгата си разкрива, че не се е оставила да бъде главозамаяна от факта, че е първата афроамериканка първа дама на САЩ. И че е възприемала мястото си по-скоро като огромна отговорност, отколкото като възможност да живее в лукс.

„За мен „да станеш“ не означава да постигнеш някаква определена цел. Вместо това го виждам като движение напред, като средство за развитие, като начин непрекъснато да се стремиш към едно по-добро Аз.“

Обама създава множество прецеденти. Един от най- интересните е засаждането на известната зеленчукова гадина в Белия дом. Най-трудно се оказва да получи разрешение за нея. Това обаче не е просто хоби, а върхът на една огромна кампания, обмисляна и водена години наред, целяща да се повиши здравната култура на подрастващите и да се намали затлъстяването сред децата. Мишел Обама се отдава на това да даде възможност за достъп на по-здравословна храна в училищата, насърчаване на движението сред младите и осъзнаване на връзката между затлъстяването и някои от най-опасните болести.

Тази книга обаче не е просто автобиографията на Мишел Обама, тя е книга за всеки един, който някога се е чувствал различен, който не се е вписвал в средата или в очакванията. За всеки, който се е осмелил да се бори за това, в което вярва, и да стане човека, който мечтае да бъде. Неслучайно мотото на Мишел Обама е: „Достатъчно добра ли съм? Да всъщност съм достатъчно добра!“ Това са думи, които трябва да си повтаря всяко едно момиче, всяка една жена… всеки един човек.

„Мнозина от нас минават през живота, като крият своята история; срамуват се или се страхуват, когато тя не отговаря на определен общоприет идеал. Израстваме с послания, които ни казват, че има само един начин да бъдем американци – че ако кожата ни е тъмна или бедрата ни са пълни, ако не изпитваме любов по определен начин, ако говорим друг език или идваме от друга страна, не сме за тук. И така, докато някой не се осмели да започне да разказва историята по друг начин.“