Отдавна не ми се беше случвало да се просълзявам на книга, но „Съдбовен път“ от Кристин Хана ме
разплака. Събуди в мен толкова много емоции.

Първоначално очаквах любовно четиво, но романът ме изненада. Оказа се великолепна история за обичта по принцип – тази към децата, към родителите, към приятелите, към самите нас. Книга за любов, но и за прошка, за болка, за сила, за доброта, за загуба, за възможността да откриеш светлина в тъмнината.
„Хората мислят, че любовта представлява акт на вярата. Понякога това обаче е акт на волята.“

В романа се пресичат съдбите на две силни жени – Джуд е перфектната майка на близнаци, а Лекси е тийнейджърка, израснала в приемни семейства. Тя се мести в нов град и става най-добрата приятелка на дъщерята на Джуд. Всичко изглежда безоблачно, а Лекси най-накрая е намерила истински приятели, но
неочаквано нещастие преобръща всичко. Най-големите кошмари на Джуд се превръщат в реалност и животът й никога повече няма да бъде същият. В отчаянието си тя търси кого да обвини и набелязва Лекси, момичето, което е приемала като своя дъщеря. Но нима това може да й донесе утеха и дали сама не става жертва на изкуплението? Колко е дълъг пътят до прошката и възможно ли е да бъде извървян? Джуд и Лекси сякаш са свързани от съдбата. Синът на Джуд е влюбен в Лекси, а Лекси вижда в Джуд майката, която никога не е имала. Всяка от тях ще трябва да плати за своите избори и слабости, ще бъде изправена до предела на силите си и ще изпита смелостта си. Чувствата между двете ще преминат от привързаност към омраза, и от ненавист към приемане.

„Единственото нещо, което знаеше, бе, че не можеше да смени единия с другия. Това щеше да бъде все едно да избира между въздуха, който диша, и водата, която пие. И двете й бяха необходими, за да оцелее.“

Много ми хареса, че в романа любовта между момчето и момичето, колкото и да е важна, не е центърът на историята, а е отделено място и за най-силна обич – майчината. Всъщност най-силната, но и съвсем не най-съвършената. Авторката показва колко опасна може да бъде прекалената майчина любов и как, жертвайки напълно себе си, не си добър родител.

И друг път съм споделяла, че имам слабост към книги, в които се разказва за осиновени деца или за деца, преминали през приемна грижа. Тези теми са ми скъпи и често съм много критична, ако са описани прекалено повърхностно или неточно. Но към Кристин Хана нямам никакви забележки. Тя познава в детайли емоциите, които изпитва едно дете, останало без майка, и е описала невероятно правдоподобно едновременно огорчението и обидата, но и обърканото желание да се идентифицираш с родителя. Съвсем точно е предаден и страхът от отхвърляне и несигурността на тези деца. Чувства, характерни за всеки един човек. Особено в тийнейджърските години.

„Не става въпрос да бъдеш в едно и също училище или в един и същи град, или дори в една и съща стая с някой човек. Става въпрос да бъдеш заедно с него. Любовта е избор, който ти правиш.“

„Съдбовен път“ е история и за загубата, за депресията, за тъмнината. На моменти се питах дали авторката не се занимава с психотерапия, защото така изпипано описва моментите на потъване в болката, на страданието, на сивотата на живота след трагедия.

„Сред океана от мъка имаше и островчета на благодат, моменти от времето, когато човек можеше да си спомни по-скоро онова, което бе останало, а не всичко онова, което бе загубил.“

Но преди всичко това наистина е роман за съдбовния път – път, който понякога не избираме сами да извървим, но ни се налага. Път, който ако посмеем да изминем докрай, неизменно намираме обич, прошка и частица щастие.

Сама по себе си книгата е вид терапия, караща ни да се замислим за истински стойностните неща в живота. Защото най-важното не са нито успехите, нито печалбите, нито дори престижът, а възможността да обичаме и да позволяваме на другите да ни обичат.

„Имаше някаква красота в хаоса, нещо диво, което намекваше за неща, поели по неправилен път и
преодоляване на грешки.“

Това е един роман, изобличаващ колко опасен е капанът, в който често всички ние попадаме – да създаваме стриктни планове и да се стремим да живеем точно по конец. А това почти никога не носи щастие.
„Животът се свежда до поредица от избори.
Да се вкопчиш в миналото…
Да го пуснеш…
Да забравиш…
Да простиш…
По кой път ще поемете?“