Обичта лекува. Може би не изцелява напълно дълбоките рани, но малко по малко ги заличава. Любовта събужда. Изтръгва ни от самотата. Усещането за сигурност е най-ценното, което може някой да ти даде. А надеждата за вечност е сладкоизмамна, но жизненонеобходима.

„180 секунди“ от Джесика Парк е книга именно за безкрайно силната, спасяваща и изтръгваща от тъмнината обич. Обич, която обаче получаваш не просто от любим, а от приятелите си, от родителите, от хората, които са били предопределени за теб.

Официално тази книга се води от така модерната категория „young adult“, което не е съвсем правилно да бъде превеждано „тийнейджърска“, а по-скоро „за млади читатели“. Преди всичко – всички сме млади, а освен това никак не харесвам разпределението на книгите по категории да е с цел ограничаване на кръга читатели.

Дори и романите в категория „young adult“ да ни срещат с по-млади герои, то това съвсем не означава, че непременно тези книги са несериозни или повърхностни. Съвсем не. Напротив – „180 секунди“ е доказателството колко смислени и разтърсващи може да са заглавията, влизащи в тази категория. Освен това колкото и да сме преминали тийнейджърските години, те завинаги остават в нас. Нима сте забравили усещането за несигурност, за невъзможност да се впишеш в света, да станеш приемлив за другите? Според мен много зрели хора продължават да живеят с тези страхове и неуверености, и всеки от нас понякога е
самотно същество, изправено срещу студения и жесток свят. Именно „young adult“ романите ни помагат по-лесно да се изправяме след такива залитания и да продължаваме напред.

Основният сюжет на книгата е историята на едно момиче, което среща едно момче… но нищо в нея не е банално всъщност. Алисън е на 18 години и така удобно се е сгушила в интровертността си, че направо не живее. Просто съществува. Докато един ден случайно не участва в модерен експеримент. Трябва да гледа в очите напълно непознат човек без да откъсва поглед за точно 180 секунди. Толкова кратко всъщност – едва три минути – но достатъчно да преобърнат целия ѝ живот. Нима е възможно? Всичко е възможно в разстояние на няколко удара на сърцето…

Интересното е, че младите читатели остават толкова заслепени от любовната развръзка в тази книга, която наистина е изпълнена с множество обрати и разтърсващи моменти, че сякаш не забелязват останала част от историята. Според мен обаче тя е дори по-важна.

За да ме разберете, ще ви споделя, че от години се интересувам от темата на осиновяването и съм се срещала с десетки осиновени и осиновители. Събирайки техните истории се сблъсках с една от най-чистите прояви на обич, които съществуват – тази между осиновител и осиновен – всъщност тази между дете и родител, които просто са се търсили по-дълго и по-трудно са се намерили. Фактът, който ме накара да посегна към „180 секунди“, беше именно това, че героинята Алисън е осиновена. Със страх се впуснах в книгата, очаквайки клишета за осиновяването – как новите родители спасяват горкото дете и то ги обича завинаги. Останах възхитена обаче, че бе представен изключително правдоподобно целият сложен процес на това да приемеш някого за свой родител, да му се довериш, да го обикнеш.

И най-вече – да повярваш, че си достоен да бъдеш обичан. Защото това като че ли е най-трудното – и то не само за осиновените, а и за всеки един човек. Да позволиш да бъдеш обичан – от родители, приятели, любими… Защото да отвориш вратата на сърцето си те прави изключително уязвим. Много по-лесно е да изградиш стени и да сложиш огромни катинари, убеждавайки себе си, че нямаш нужда от любов, че си съвсем добре и сам, че „не ти пука“ чак толкова. По-удобно, по-безболезнено е, но тези стени не спират само болките, а и щастието.

Затова „180 секунди“ е много важна книга – защото ни показва колко е опасно сами да се осъждаме на години без обич, да се успокояваме със самозаблуди, че сме си самодостатъчни и да губим ценни моменти, които бихме могли да споделим с друг. Защото освен за любовта, това е роман и за загубата. Жалко е, че
често осъзнаваме колко обичаме някого едва когато го загубим. Абсурдността на човешките чувства!

Дали една книга като този роман би ни помогнала да разчупим този грешен стереотип, да тръгнем по-смело към любовта, да сме по-открити за доброто у другите? Защо не?! Щом за 180 секунди можеш да се влюбиш, значи няма невъзможни неща! И понеже много държа да се оценява труда на хората, благодарение на които се наслаждаваме на хубавите романи, няма как да не спомена Елка Виденова, която е направила чудесния превод на български.